Краят на XX век е време на големи изпитания за българите и балканските народи въобще, чиято принадлежност към европейската християнска цивилизация, както в географски, така и в културно-исторически план е безспорна. Най-страшното за българската нация в съвремието са не политическите неуспехи, икономическата слабост или дори демографския срив, а слабостта и безличието на духа. В такива моменти главна опора на всеки народ са неговите традиции и история, в които се крие стаената му сила. Именно за да достигне до корените на тази сила и да черпи живителна духовност от ядрото на българската същност се роди “Исихия”. С името “Исихия” се търси идейната връзка, препращаща към исихасткото религиозно движение, съпътстващо последните десетилетия от съществуването на Византия и Второто българско царство. Исихастите от онова време са убедени, че всичко тленно е обречено на гибел, но онова, което трябва да бъде спасено и да оцелее са душата и православната вяра. В навечерието на османското завоевание на Балканския полуостров, исихазмът от XIV век се връща към чистата вяра на първите християни, като реакция и щит за запазване на балканската православна идентичност. А през XXI век “Исихия” се връща към средновековния исихазъм като носител на първохристиянската идея, необходима днес със своята истинна вяра, чиста нравственост и дълбока всеотдайност на духа. За средновековния християнски човек думата “исихия” се свързвала със същината на исихазма и буквалния и смисъл е бил “безмълвие”, “съзерцание”, “покой” – духовната практика за постигане на мистичното единение с Бога.